Малкото кафене в Копенхаген

Вдигнах ръка и преплетох пръсти с неговите.

Нямаше нужда от думи.

прегърнал през раменете и ме притискаше към себе си, сочехме си различни гледки, наблюдавахме по-смелите хора от мен, високо над нас, които се въртяха стремително в нощта със „Звездния летец“. Разговаряхме за останалите и се чудехме как е минала срещата на Аврил със съпруга й и дали му е изпекла онзи кекс с орехи и кафе, чудехме се дали Конрад се е преместил при Дейвид и се надявахме, че Софи е имала чудесна вечер с Джеймс.

— Обзалагам се обаче, че на никого от тях не му е толкова добре, колкото на нас — каза Бен и ме стисна за рамото.

Мога спокойно да заявя, че втората целувка доста удовлетворително доказа, че нейната предшественица най-категорично не е била случайност.

Забавният флирт бе истинско прозрение за мен. Чувствах се равна на този мъж, чувствах, че привличането е напълно взаимно. Във всяка друга връзка, която бях имала, постоянно ми се струваше, че чакам разрешение да предприема определена стъпка и да напредна в дадена посока. Сега чувствах, че никой от нас не е поел водачеството, бяхме партньори.

Разхождахме се из градините, Бен ме бе прегър

алфа мъжкар.

— Мисията ми е да ви доставям удоволствие, мадам.

Очите ми блеснаха.

— Разбира се, винаги има възможност за подобрение.

— Значи се оплакваш?

Той се престори, че гледа строго, но ръцете му се плъзнаха по бедрата ми и аз се разсмях.

— Нека просто да кажем, че се справи добре… по случайност.

— По случайност!

Със скоростта на змия в атака Бен сложи ръце на кръста ми и ме дръпна рязко към себе си. Не че аз се съпротивлявах много.

цяло спускане с „Демона“.

Сърцето ми препускаше толкова бързо, все едно вече бяхме минали по трасето на дяволското влакче.

— Това оплакване ли е, или комплимент? — попита той, отново ме притегли към себе си и леко целуна устните ми, само в ъгълчетата, почти като гъделичкане.

Отдръпнах глава назад, за да избягам от мъчителното изтезание, което отново бе учестило пулса ми.

— Стига, престани. Не мисля, че ще издържа още дълго така!

Устните му се извиха в самодоволната усмивка на

направим, да се насладим на деня?

— Добре — промълвих аз, като си припомних стремглавото ни спускане и как той бе държал ръката ми през цялото време. Целувката този път беше бавна и сигурна, подпечатваща постигнатото споразумение. Обещание и надежда, това ми казваха без думи неговите устни.

Отдръпнахме се и аз издишах тежко, докато се опитвах да възстановя равновесието си, после погледнах през рамото му към неоновата пътека, прелитаща в небето, и казах потресена:

— Това беше целувка, която струваше колкото

може да означава твърде много.

Че ти можеш да станеш твърде важен за мен.

— А сега?

Поех си дълбоко дъх.

— Все още съм уплашена, но този път няма да избягам.

— Може би трябва да живеем ден за ден. Понякога е добре да се боиш. Това те прави по-внимателен.

Отвъд парка крясъците от „Демона“ изпълниха въздуха. Бен погледна към влакчето и се усмихна.

— А понякога трябва да се страхуваш. Адреналиновата треска. Ето защо хората си позволяват да се отдадат на чувствата си. Е, защо и ние да не го

образование и кариера. Не като майка си. Не като братята си. Не като татко, който мразеше работата си, но не можеше да я напусне, защото трябваше да издържа семейството.

А дали Бен изобщо търсеше връзка? Може би просто искаше да се впуснем в една мимолетна авантюра, колкото и изгаряща да бе тя. След Джош се съмнявах, че мога да разгадавам характера на мъжете.

Очите му бяха все така втренчени в мен в очакване на отговор.

— Уплаших се, защото… притесних се, че това

адреналина, бе много лошо нещо.

— От какво се уплаши?

Нежният му глас ме накара да се свия вътрешно, а думите му се извиваха като змия около мен.

Не можех да му кажа. Не можех. Щях да се разкрия твърде много. И все още се боях. Боях се, че ще бъда обсебена от него. А в момента нямах време за чувства.

Кариерата ми трябваше да бъде на първо място. Никога досега не бях поставяла под съмнение целите си. Трябваше да се придържам към тях. За мен бе важно да имам подходяща работа. Аз бях първата от семейството си с

Кажи ми… първия път, когато се срещнахме…

Предпазливо вдигнах очи към него и въздухът помежду ни запулсира. Исках да го пренебрегна. Да се престоря, че няма нищо, но Бен бе упорит като хрътка, надушила плячката си — готов беше на всичко, за да спечели своята жена. Само че аз не бях неговата жена…

— Виждам, че се опитваш да го отречеш. А аз въобще не съм от романтичните. Кажи ми, че ти не си се почувствала така. Каза, че си се уплашила.

По дяволите. Откровеността, пробудена от ад