Тютюн

Борис Морев, син на Редингота

изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола.

Той бе пил след вечерята сам, без никакъв повод, освен надеждата да разсее умората си от нервното напрежение през деня. И тогава й дойде на ум, че той правеше това всяка вечер от една година насам, за да прогони нещо, което го притискаше тайно. И може би това, което искаше да прогони, бе страхът от възмездието на безправните, които убиваше, и съзнанието, че пропускаше нещо в живота си, което другите успяваха да задържат. Ала каквото и да бе това нещо, той искаше да се отърве от него, сякаш се боеше, че то щеше да го отвърне от пътя, който бе избрал, от безумната цел, която искаше да постигне.

Ирина поклати глава отрицателно. Стори й се, че в бледното му лице, в погледа и в движението, с което си наливаше коняк, имаше нещо демонско, но заедно с това — самотно и тъжно. И навярно такъв беше видът му всяка вечер, когато оставаше сам.

— Значи допускаш, че ние можем да изневерим на партията… И таз хубава!…

— Теоретично, да!… Ние имаме възможност да се върнем винаги в света, срещу който се борим. Нещо неуловимо и покварено в душите ни продължава да ни свързва още с него… И това е носталгията към спокойствието, към удобствата му, към лукса и загнилата му красота. Това е понякога мечтата за една светла и хубава стая с книги, за някое женско лице, което те е вълнувало… А от гледна точка на борбата за великата цел, която партията си е поставила, такива хора са несигурни и опасни. Разбираш ме, нали?…

Да, грозно нещо беше липсата на образование… Никога Баташки не беше преживявал по-тежък пристъп от мъка и горчивина и никога амбицията му да излезе от това положение не го беше изгаряла по-жестоко.

Ще ги погуби егоизмът. По цели дни лежа неподвижно, броя часовете, които ми остават да живея, и разсъждавам върху миналото си, върху живота и хората… И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.

Тя го погледна тъжно. Явно, той се шегуваше!… И животът му с Мария трябва да бе станал непоносим, за да прави това. Може би тя не можеше да понася егоизма, хладината, тиранията му. Тя не беше успяла да го задържи, защото бе го купила с „Никотиана“, и сега, като всеки купен човек, той й принадлежеше само физически.

Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.

И тогава тя пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“.