Последно повикване

– Знаеш ли... останах, защото се тревожа за теб. Но в ей такива моменти ми се иска да бях тръгнал.

Той се качи горе в стаята, а аз се натъжих колкото за мартини. Бутилка мартини.

Погледнах и пред мен се появи размазаният ѝ образ. Може би затова я познах. Изглеждаше както преди, докато я гледаш през сълзи. Малко по малко очите ми се изчистиха и тя остаря.

А тези, които водеха децата, бяха изроди. Защото поуката, която се опитваха да им внушат, беше: „Бъдете добри към горките“, а не: „Никога не ставайте като тях.“

не съм подреден човек, не го мога това.

не съм подреден човек, не го мога това.

– Юда – каза Ния, – имаш ли дрехи за пране?

Погледнах я.

– Имам всичко, което може да те направи щастлива, но съм старче в старчески дом, разминахме се, мила, в този живот...

Ние бяхме истински приятели – такива, с които душата ти се разбира, без значение какво прави другият. Бяхме стари идиоти, живели напразно в един свят, който не разбирахме.

– Наистина ли ще оберем банка? – развълнувах се.

– Естествено.

– А ако отидем в затвора, вечно неумиращи? Ето на това му се казва доживотен затвор!