Мравки и Богове

Голямата литература е единственият истински променящ съзнанието наркотик.
XX век е разпънат на кръст. Един век, поредният в българската история, дори не най-мрачният навярно. Но със сигурност най-братоубийственият, най-страшният, с ясното осъзнаване, че това, което един народ сам може да си причини, никоя външна сила не може. През драмата на едно градче Стефан Цанев разказва за драмата на цял един народ, готов бясно да ръфа месо от собственото си тяло. Защо — това едва ли който и да е дебел народопсихологически труд ще може да обясни някога. Но героите в “Мравки и богове” го показват по оня начин, който не е научно обоснован, но е разбираем за нас, наследниците на тези хора. И ако в началото на романа все още има някаква витаеща носталгия по по-простите времена, то в средата с кървавите дни на септември 1944 г. и продължението им нагнетеното напрежение намира отдушник с нож, въже и куршуми. Но по-страшни от тези физически оръжия са думите, които Цанев използва, които разстрелват директно души и не са малко героите, които са мъртви далеч преди телата им да спрат да дишат.
Всичко е сбрал тук Цанев. Сбрал е вярата, сбрал е и религията. Сбрал е атеизмът, смесен с дълбоко и неизкоренимо суеверие, който май вярно е всъщност истински дълбокото убеждение на нашенеца, каквито и ритуали показно да спазва. Сбрал е радостта, верността, лудостта, но ги е заринал под сякаш безкрайни океани от злоба, отмъстителност, завист, агресия.
Страшно е да се чете тази книга. Страшно е колко много не биха я прочели. Точно такива романи могат да са двигатели на промяна, на остъргване на душите от тинята, на катарзис без кръв, без болка, без смърт и ужас, освен изцяло вътрешно, и затова истинно, очищение. Но ние предпочитаме втория начин, с безбройните пропилени животи и погубени съдби, и, чини ми се, че към нови погроми се движим уверено и с не много скрито вълнение от очакването.
На едно място една от героините се пита: “Наистина ли някъде живеят щастливи хора?”
Да няма отговор май е най-добре.