Финли Донован се справя убийствено добре

Всеизвестен факт е, че повечето майки са готови да убият някого най-късно до осем и половина коя да е сутрин. В конкретната сутрин на осми октомври, вторник, бях готова за убийство още към осем без петнайсет.

В литературата нещата винаги се свеждаха до завесата за баня. Някое способно ченге преравяше из основи местопрестъплението в търсене на улики и незабавно забелязваше крещящата липса на завесата за баня, понеже хората използват завеси за баня – те се нуждаят от тях. И ако си въвлечен в разследване на убийство и не разполагаш със завеса за баня, можеш да позвъниш на 911 и сам да си щракнеш белезниците.

По тази причина увивах тялото на Харис Миклър в най-красивите ми копринени покривки за маса.

Те бяха сватбен подарък от пралеля ми Флорънс отпреди осем години, когато се омъжих за Стивън, и така и не ги бях ползвала. Половин година по-рано продадох мебелите от трапезарията по интернет, за да си платя вноската за буса, и затова почти не се съмнявах, че ако някое способно ченге наистина дойде да претърси дома ми, изобщо няма да забележи липсата им.

Със затворени очи притиснах уста към бързо изстиващите му устни и светкавично издишах три пъти в устата му, но опитът ми за изкуствено дишане излезе несполучлив. Нямах достатъчно пространство, не успявах да уцеля точния ъгъл и целият въздух излизаше отстрани. Имах чувството, че се натискам с мъртвец, а не че полагам усилия да го съживя; така се чувствах и последните няколко пъти, когато двамата със Стивън правихме секс преди развода. Очевидно и тогава не бях в състояние да спася каквото и да било.

Докато двамата със Стивън живеехме заедно, по стените в дома ни висяха едва няколко наши общи рамкирани снимки – импровизираният кадър от бала ни в колежа, заснет от приятели, с които не бяхме говорили след развода, снимката от годежа ни заедно с родителите ми и фотосът, на който си мажехме торта по лицата на сватбата ни, бяха единствените примери, за които се сещах. Може би тъкмо тук бях допуснала грешка. Може би не бях увековечила спомените ни достатъчно. Може би не бях успяла да му напомня какво притежаваме и какво е напът да загуби. Или може би нито едно от тези неща нямаше да има никакво значение.