Валентина Бояджиева

Предговор*

Никос Казандзакис късно стига до романа: едва в последните петнайсет години от живота си написва разтърсващите си прозаически епопеи, по-достъпно свидетелство за яростната битка, ко

която неуморно води както вътре в себе си, така и за другите. Поетическото му творчество улеснява задачата на всички онези, които по различни причини се опитват да го затворят в кула от слонова кост. Романите, със своя мощен порив, отвяват това оръжие, а често и предразсъдъците на хората, които си служат с него. Казандзакис обаче е имал време да опознае ужасната самота на твореца, онази, съсипала хора като Павезе и Николà дьо Стал. И съумява да я приеме, защото я е изпреварил: борил се е за всички свободи – на народите, на хората, на духа. „Аскетика“ и „Одисея“ вече са факт и ни разказват за яростта на битката и неизменно неудовлетворяващото умиротворение, което обаче тя винаги поражда.

Между тези две капитални творби, едната от 1924 г., другата от 1938 г., се появява необичайната книга, която излиза днес за първи път в оригиналната си версия**. Написана на френски в Егина през 1936 г., след завръщането на писателя от първата му обиколка в Китай и Япония, „Градината с камъните“ е единственият опит на Ка

ктът на освобождаване на бореца. Преочертавайки и изживявайки в себе си етапите на това странно възвисяване, което му налага неговата властна нужда от хармония и освобождаване, Казандзакис осъществява невероятен синтез на източните и западните постижения. Честно казано, със самото отричане на Абсолюта и на преходното, „Аскетика“ напомня повече за Заратустра, отколкото за Христос, повече за Лао Дзъ, отколкото за Буда. Фактът, че Казандзакис беше критянин, тоест борец от кръстопътя на цивилизациите, обяснява това единение, което в универсален план е отражение на вътрешните единения, които авторът е търсил. Той е като третото око, което изследва, преценява и контролира дуалностите, присъщи на природата му, а следователно и на природата на света.

„Аскетика“ е смазването на плътта и материята, тя е безмилостната победа на духа и интелекта. Както изглежда, проповядването на олимпийската вяра в последната глава, „Мълчанието“, е било добавено по-късно: още едно

разказват една и съща история: за Човека в битка едновременно с неудържимия си устрем да полети и собственото си тегло, пред което понякога отстъпва.

борбата е знак за една вече донякъде придобита свобода.

А веднъж вече извоювал победата, човек трябва да се почувства вътрешно достатъчно свободен, за да постави граници на самата свобода.

Избрах пътуването за свой спасителен изход.

Подготовка, тръгване, ходене, цел на похода, пристигане – обещал съм си да открия тайния смисъл на всички етапи и да го запечатам в думи.

Благодарях на сляпата сила, която ме беше накарала да се родя и да се скитам по тези места, да усещам острата миризма на знойната плът и да опипвам много бавно забранените плодове.

Чувах как морето въздиша, излегнало се чисто голо на пясъка, и усещах как тук, в Ориента, добродетелта може да стане сладострастна и гостоприемна, как тук грехът има извинения и невинност, невъзможни във варварските снежни страни.