Кадзуо Ишигуро

Нека си представим следното: двамата души отиват и започват да говорят за любовта си. Тогава съдниците могат да отворят техните работи от години назад. Намират ги и гледат: подхождат ли си тези двамата? Съответстват ли си? И не забравяй, Кат, че онова, с което разполагат, издава нашата душевност. Така може да се прецени дали те наистина са любовна двойка, или това между тях е просто увлечение.

И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си — по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива.

Тук вятърът духаше със страшна сила и един порив така ме блъсна, че трябваше да се уловя за стълба на оградата. Макар и да нямаше пълнолуние, луната светеше доста ярко и някъде в началото на склона аз зърнах фигурата на Томи — той беснееше, крещеше, махаше с ръце, свити в юмруци, риташе във въздуха.
Понечих да се втурна към него, ала обувките ми затънаха в калта. И на него калта му пречеше — когато за пореден път ритна с крак, той се подхлъзна, падна и изчезна в тъмнината. Но потокът от несвързани ругатни не спря и тъкмо когато Томи се изправи отново на крака, аз успях да се добера до него. За миг луната освети лицето му, което бе окаляно и разкривено от ярост, после го улових за ръцете, които той не преставаше да размахва, и ги стиснах здраво. Опита се да се освободи, ала аз не

отслабвах хватката си, докато накрая той млъкна и на мен ми стана ясно, че лудостта го напуска. Усетих, че и той ме бе прегърнал. Стори ми се, че останахме на върха на това поле цяла вечност; мълчахме и се държахме един за друг, а вятърът духаше ли, духаше, дърпаше дрехите ни и за миг се почувствах така, сякаш се бяхме вкопчили един в друг, за да не може бурният вятър да ни отнесе в тъмнината.

Ти действително си добра помощница. И от всички помощници аз щях да избера тъкмо теб, ако ти не беше ти.

Той се усмихна и ме прегърна с едната си ръка така, както си седяхме един до друг.