Виктория Айвярд

ми убягва как очите ѝ бързо се стрелват обратно към Резката,

където спи половината ми сърце. А после към гората, където се скита останалото.

– Браво на моето момиче.

Не

и да ги четеш, когато аз спях до теб.

Любовта заслепява.

– Ако това ти е представата за любов...

Дoкaтo Мeр пoнacя тeгoбaтa нa изoлaциятa в двoрeцa, нeйнoтo cбoрищe нa нoвoкръвни и Чeрвeни ce рaзрacтвa и уcъвършeнcтвa, прeoбрaзявa ce в aрмия. Aрмия, гoтoвa зa вoйнa. Aрмия пoд знaмeтo нa принцa-изгнaник.

Никой не иска да е твърде близо до огнения принц, ако нещата тръгнат на зле.

частици от мен, малки частици, все още влюбени в някакъв въображаем призрак някъде вътре в едно живо момче, което изобщо не мога да проумея.

Призракът, който седеше край леглото ми, докато сънувах, измъчвана от болка. Призракът, който — знам — държеше Самсон далече от ума ми, докато може, отлагайки едно неизбежно изтезание.
Призракът, който ме обича по отровения начин, на който е способен.

Бях бебе, а тя си проправи със сила път в ума ми. Караше тялото ми да се изправя и да ходи, и да пада. Правеше го всеки ден, докато започнах да плача всеки път, когато влезеше в стаята. Докато не се научих да го правя сам. От страх. Но това също не беше допустимо. Бебе, което плаче всеки път, щом майка му го прегърне? — Той поклаща глава. — Накрая тя премахна и страха. — Очите му потъмняват. — Както толкова много други неща. Питаш каква част от това съм бил аз — прошепва той. — Известна. Достатъчно.

Той наистина не знае кои части от ума му са негови и кои са създадени от нея.