Илияна Бенова - Бени

Любовта ми към музиката и желанието ми да я изучавам бяха съвместими с представата ми за женската същност. Докато увлечението ми по историята, политиката и международните отношения не беше.

ко беше жена – попитах, – пак ли щеше да учиш право?
– Ако бях жена – дори не повдигна поглед Джош, – нямаше да искам да го уча.
– Но откакто те познавам, говориш само за правото – отвърнах. – Това е мечтаната ти специалност.
– Така е – призна той. – Но нямаше да бъде, ако бях жена. Жените са конструирани по различен начин. Не са толкова амбициозни. Те искат да имат деца – усмихна ми се, сякаш много добре знаех какво има предвид.

Представих си се облечена в дълга черна тога, как бързам по древните коридори на Кеймбридж. Секунда по-късно бях приведена в банята, с ръка, извита зад гърба, и глава в тоалетната. Опитах се да се съсредоточа върху студентката, но не успях. Не можех да си представя момичето с черната тога, без в съзнанието ми да изскочи образът на другото момиче. Образована или курва - нямаше как да съм и двете. Едното беше истина, а другото – лъжа.

Исках да му повярвам, да взема думите му предвид и да се променя, но никога не бях разполагала с подобна вяра. Колкото и дълбоко да заровех спомените си и колкото и силно да стисвах очи, за да ги отблъсна, когато помислех за себе си, в съзнанието ми изскачаше картината на момичето в банята и на паркинга.

купчина книги, написани от – както току-що бях установила – писателки от Втората вълна: Бети Фридан, Джърмейн Гриър, Симон дьо Бовоар. Прочетох едва по няколко страници от всяка книга, преди да ги затворя. Не бях виждала думата „вагина“ отпечатана. Дори не я бях изричала.

размених книгите от Втората вълна с такива, които предхождаха Първата – от Мери Уолстънкрафт и Джон Стюърт Мил.

Джон Стюарт Мил преобърна целия ми свят в мига, щом го прочетох: „Това е тема, по която няма как да знаем нищо окончателно“. Темата, която Мил имаше предвид, беше природата на жените. Мил твърдеше, че жените са били убеждавани, придумвани, тикани и мачкани в поредица от изопачавания на женското в продължение на толкова много векове, че вече им е невъзможно да определят естествените си способности и стремежи.

Татко дойде да изпие чаша вода и се усмихна при вида ми. „Кой да предположи, че трябваше да те изпратим в Кеймбридж, за да те върнем на мястото ти в кухнята?“ – ми каза.

Имахме нужда от революция, от елиминиране на остарелите, изкривени роли, които играехме още от ранното си детство.

ожеше поне да надпишеш благодарствените картички – каза мама. – Тя все пак беше твоя майка.
– Това е женска работа – отвърна татко. – Досега не съм чувал мъж да надписва картички.