Татяна дьо Роне

печат.
Амели. Старата приятелка на Бертран от лицея „Виктор Дюрюи“. Жената, с която не бе спрял да се среща. Жената, с която така и не бе престанал да спи въпреки браковете, децата и годините.
— Вече сме само добри приятели — уверяваше ме той. — Нищо повече.
След вечеря, докато седяхме в колата, се бях превърнала в разярена лъвица. Мисля, че Бертран се почувства поласкан. Закле се, че не ми изневерява. Обичал мен и само мен. Амели нямала значение за него. Била нещо преходно. Отне ми дълго време, за да му повярвам.
Наскоро обаче отново бях започнала да го подозирам. Обземаше ме онова странно предишно съмнение. Дали все още му имах доверие?
— Ти си луда да му вярваш — твърдяха Ерве

Не ме интересуваше. Казах си, че не ми пука.
Няколко часа преди излитане се обадих на Едуар, за да се сбогуваме. Не ми спомена да е говорил с Бертран и аз не повдигнах темата.
— Защо Сара е спряла да пише на семейство Дюфор? — попита той. — Какво е станало, Джулия?
— Нямам представа, Едуар. Но ще направя всичко възможно, за да разбера.
Тези въпроси ме преследваха ден и нощ. Когато по-късно се качих на самолета, те продължаваха да се въртят из главата ми.
Дали Сара Старжински беше жива?

Моята сестра. Лъскавата й кестенява коса, трапчинките, красивите сини очи. Едрата й атлетична фигура като на майка ми.

Не ме интересуваше. Казах си, че не ми пука.
Няколко часа преди излитане се обадих на Едуар, за да се сбогуваме. Не ми спомена да е говорил с Бертран и аз не повдигнах темата.
— Защо Сара е спряла да пише на семейство Дюфор? — попита той. — Какво е станало, Джулия?
— Нямам представа, Едуар. Но ще направя всичко възможно, за да разбера.
Тези въпроси ме преследваха ден и нощ. Когато по-късно се качих на самолета, те продължаваха да се въртят из главата ми.
Дали Сара Старжински беше жива?

Моята сестра. Лъскавата й кестенява коса, трапчинките, красивите сини очи. Едрата й атлетична фигура като на майка ми.